Понякога Съдбата те трясва така по главата, та чак светкавици блясват в очите ти. И тогава идват прозренията…
В края на м. октомври 2023 г. бяхме с моята Бабет на екскурзия в подметката на италианския Ботуш – Сицилия. Който е бил там, остава с незабравими спомени. Една от най-големите забележителности, естествено е хълма, наречен „Долината на храмовете”, с величествените античните храмове, посветени на древногръдските олимпийски богове до Агридженто.
След всичките възклицания с „ох” и „ах”, някои и с „Уау” за прелестите на Сицилия, акомпанирани с песента на Марчела Белла – „Сицилиа миа”, благополучно се завърнахме в добро здраве и настроение.
Но-о-о…
На третия ден след завръщането ни, съпругата нещо се оклюма и в течение на няколко дни се влоши до такава степен, че въпреки интензивното домашно лечение с лекарства, изписани от много съвестната ни лична лекарка и първия екип на Спешна помощ, изпадна в безсъзнание.
Наложи се по спешност да бъде приета в Университетската болница „Света Марина”, където в продължение на цяла седмица беше в интензивното отделение на клиниката по нефрология. За близо две седмици я закрепиха и изправиха на крака. Изразиха учудване, че крайно лошите и лабораторни показатели за диагностицираната тежка бъбречна инфекция са започнали бързо да се подобряват още от третия ден, заедно с общото и състояние.
Свсем естествено, бяхме много доволни и благодарни на целия екип на клиниката за ефикасното лечение и положените грижи.
След прибирането и в дома, сина ми ме гледаше доста гузно и предположех, че макар и вече да е над 50 годишен, е направил някоя „магария”.
Останали сами в кухнята му казах да изплюе камъчето. С много хъкане и мъкане каза, че на втория ден след постъпване на майка му в болницата, вече в началото на ноември е записал час за смяна на летните със зимни гуми в близката до блока „гумаджийница”. Снемайки гумите от най-горния рафт на стелажа в мазата, изтървал едната и тя е тупнала от два и половина метра височина, като се е случило… непоправимото!
Въпреки здравия дървен обков, 50 литровата стъклена дамаджана, пълна до горе с безценната течност на дедо, неприкосновен запас, отлежала близо 10 години се е сцепила на две. И както се казва в припева на популярната песен . „и капка не остана”.
Цяла седмица във входа на блока не миришеше, а направо блогоухаеше на отлежалта ми домашна ракийца, за подбив от съседите.
Очаквайки справедливата ми реакция синковеца ме гледаше като наакано детенце. Но, аз просто избухнап в облекчителен спазматичен смях…
В съзнанието ми направо прогърмяха думите на екскурзоводката ни Радослова, пред храма на Юпитер (Зевс). В Агридженто .
„За омилстивяване и пожелаване на помощ от боговете, древните ни прадеди са дарявали най-скъпото и ценното за тях- най охранените бикове и овце, най-пресните плодове, най-красивите бужута, а в митовете си и най красивите девойки”…
В случая дори не даден съзнателно, дългът ми към тях беше изпълнен от сина ми.
Светослав Атаджанов